Един от принципите на медицината казва, че здравето и болестите са следствие от неща, които правим, вид поведение. Дори самата болка вероятно може да бъде научен отговор, рефлексивна реакция на дразнители.
Много лекари вярват, че заболяванията могат да бъдат породени от вида живот, който водим. Но как работи? Как начинът на живот води до болест и болка? И колко?
Малка част от науката
Взаимодействието на всички човешки физиологични системи свързва ума с тялото по определени, но изключително сложни начини. Това е ново знание.
Доскоро болката се разглеждаше като нещо, наложено на ума от тялото. Но болката не е просто съобщение от наранени тъкани – това е сложно преживяване, което се генерира и старателно настройва от мозъка ви. Резултатите често са странни и контраинтуитивни, като квантовата физика, но науката е ясна: всяко болезнено усещане е 100% импулс от мозъка. Следователно няма болка без мозък.
Също така до скоро, медицинските учени вярваха, че нервната система и имунната система нямат нищо общо помежду си. Когато обаче откриват, че тези системи са свързани помежду си, те откриват следните връзки – физически, неврологични, химически и електрически.
Сковаване
Според различни твърдения еднообразието е общ знаменател в повечето ситуации, когато животът ни е „извън баланс“. Има много човешки проблеми, но всички те са свързани с това да „заседнем“ по един или друг начин. И така, вероятно когато се разболеем, означава, че каквото и да сме, сме го правили твърде дълго.
Ограничаването и първичното
От самото начало на нашия живот ние, хората, започваме да се ограничаваме в отговор на социалните и емоционални сили. От малки биваме ограничавани от всякакви първични действия в отговор на това да бъдем социално възпитани. Биваме спирани да крещим или да плачем, за да узреем.
Това е желателно, разбира се … но има и цена.
Започваме да се придържаме към определен начин на правене на нещата – начин на дишане, движение, издаване на звуци и т.н. Правим тези избори не защото сме в голяма степен в унисон с това, което всъщност се нуждаем и искаме, а защото мозъците ни дават много сложни идеи за това, което смятаме, че се нуждаем и искаме.
Продуктът на този процес е нашата зона на комфорт – регион на поведение и опит, който не желаем да напускаме, още повече с всяка изминала година. Ако границите на зоната на комфорт бяха по-органични, по-интуитивни, можеше да ни служат доста добре – но те са невероятно произволни, дефинирани както от поп културата, така и от самосъзнанието.
Въпреки тази обща тенденция, много хора остават силно първични. Но дори тези хора имат относително ограничен репертоар на поведение в сравнение с това, на което всъщност сме способни. Всъщност е доста невероятно колко тесен е обхватът на „нормалното“, когато осъзнаете, че ние сме биологично способни на практически всякакъв вид поведение. Дори в рамките на човешката природа поведението може да бъде толкова различно, колкото това на Карл Сейгън, Осама бин Ладен, английската кралица и южнотихоокеанския канибал.
Ние сме саботирани от нашите големи мозъци. Тази скованост в крайна сметка се проявява като заболяване.
Болест и вина
Ако сковаността води до заболяване, това не означава ли, че ние сме виновни? Не трябва ли да можем да го поправим? И защо не можем да го поправим?
Важно е да разберем, че ние не сме виновни за нашите заболявания. Точно както нашите личности се определят както от генетиката, така и от околната среда, нашите заболявания се определят както от вътрешни сили, така и от външни сили. Участваме в генерирането на нашите заболявания, но не го правим умишлено и не можем да го отменим умишлено.
Нито една връзка между болестта и начина на живот не би се случила за една нощ. Болестта вероятно е сред последните признаци на траен модел в живота.
Тук можем да предположим че самото осъзнаване на връзката ум-тяло по някакъв начин ни дава власт над болестта, но едва ли е толкова лесно. Изцелението е изключително труден процес.
Лекуване
Всеки може да се опитва да възстанови баланса в живота, но всеки, който се опитва да се излекува, трябва да разбере, че това може да е трудно или невъзможно и може да няма ефект върху установено заболяване. Спонтанните ремисии от сериозни заболявания не се наричат „чудеса“ без причина.
Всички ние сме ученици на живота – но уменията, необходими за процеса на лекуване, след като той е стартиран, вероятно са на няколко степени извън нас, ако изобщо съществуват. Всъщност, когато сме болни, това обикновено е индикация, че за нас е твърде късно и ние не разполагаме с емоционално и духовно оборудване, за да отстраним вредата.
Въпреки това, чудеса се случват. Страстният индивид, решен да преодолее, ще приеме тези обезсърчаващи думи като предизвикателство да превъзхожда, да научи достатъчно за себе си, за да се излекува или (съвсем буквално) да умре, опитвайки се.
Трябва да излезем извън зоната си на комфорт и да изберем да оставим след себе си многото малки страхове и предубеждения, които са го определяли толкова отдавна. Трябва да се простираме.
Вероятно има толкова много начини да се направите това. За някои това може да е изкачване на планини. За други контакт с очите, нови мебели или помирение. Но за почти всички, преди всичко, това означава наистина дълбоко вглеждане и свежо движение, компоненти на всяка интересна духовна дисциплина. Трябва да се стремим да станем постоянни танцьори, свободно въплъщаващи всеки импулс, извиващи се щастливи, импулсивни, изследователски и необуздани.
Дори да е твърде малко или твърде късно, пак ще си заслужава.
